Село Гигинци е част от Брезнишката община в Средна Западна България. То е разположено в подножието на планината Църна (Черна) гора. Населението му е малко над 100 души. Поради липса на поминък, то непрекъснато намалява. За празника Сурова обаче всички отново се събират в родното си място, за да изживеят заедно очарованието на маскарада.
Ръководителят на сурвашкарската група разказва: „Да, селото вече е много малко, но на 13–ти и 14–ти януари тук е пълно с народ и всяка къща ни очаква с радост. Нашата група е 80-100 човека. Около тридесетина от участниците са приятели от други места, но идват и се маскират с нас, защото много пъти са ни гледали и искат да изпитат магията на играта. Под маската човек става друг, трябва да се облечеш, за да я изпиташ. Някога пазехме маските, звънците и костюмите в една свободна зала на училището. Сега всеки си ги пази в къщи, за да им се радва винаги, когато ги погледне. Самият аз съм подредил звънците в двора при барбекюто и цялото семейство им се радваме през цялата година. Всички от нашата къща се маскират – аз, брат ми, жена му, детето му, всички. Казват, че някога жените и децата не са се маскирали, но сега те са по-мераклии от нас, младите мъже. Само баща ми не се преличва, защото вече е възрастен. Аз съм роден през 1976 г., няколко години по-късно започнах да играя и от тогава до днес никога не съм пропускал Сурова – вече 37 години съм сурвашкар. Бил съм и звънчар (с маска и звънци), бил съм и „невеста“, сега съм болюбашия. Групата сама си избира болюбашията и затова после всички го слушат безпрекословно.
Преди години правехме ликовете в някое свободно помещение или в някоя къща всички заедно. Месеци преди празника всяка вечер се събирахме и работехме. Голяма веселба беше. Даже докато правиме ликовете е по-весело от самия празник – някой донесе торба с пера, друг – парчета плат, трети – рога и опашки. И хората от селото са ни донасяли материали. Даше някой ни донесе цялото пиле, ние вземаме перата, а пилето изпечеме и веселбата става още по-голяма. Когато много закъсаме за пера, задигаме по накоя кокошка от роднинински двор. Никой не се сърди, даже ни се радват и ни донасят още кокошки. Няма как, нашите ликове (маски) затова са най-красиви, защото са от многоцветни птичи пера и крила. Костюмите ни са от парчета плат, нарязани на ленти. Някога са пришивали и части от черги, от чаршафи, от стари ризи… Сега гледаме да е хем красиво, хем естетично.
Когато тръгнеме да обхождаме къщите и минеме покрай гробището, спираме там, сваляме ликовете, пазим едноминутно мълчание, после дрънваме веднаж пред гробовете на мъртвите, отдаваме им почит, за да ни чуят и да са с заедно нас. Нали и те някога са били сурвашкари на тоя ден…
Много весело е на този празник, много! Веднаж минавахме по дървеното мостче при Крумчови и то се счупи. Един от сурвашкарите падна във водата. А то… студ… ужасен студ – минус 20 градуса. Всичко по него замръзна, но той продължи да ходи с нас до сутринта.
Хората ни чакат, канят ни на трапезата с баници, пача, вариво. После ни даряват, играят с нас на двора и ни изпращат към другата къща.
Показвали сме нашият обичай по цяла България, къде ли не сме ходили… И по други държави ни канят непрекъснато – Италия, Словения, Турция, Хърватска.
На Сурова не тръгва с нас само този, който вече не може да ходи, иначе… всички са на празника.“
Запис: 2019 г.