Село Горна Врабча се намира в община Земен. Разположено е в планински район, а постоянните жители на селището в настоящето са около 50 човека.
В локалната памет на общността са съхранени спомени за обичая Сурова от преди началото на ХХ век. Разказва се, че маскарадната традиция е поддържана и през цялото столетие на миналия век.
Сурвашкареьете на Горна Врабча се събират всяка година около Йордановден, за да уточнят ролите, които ще играят по време на празника. Костюмите на групата са от разноцветни парцали, а повечето маски се изработват от перушина – от кокошки и от патици.
На 14 януари маскираните обикалят къщите на селото, ходят и до съседните села – Елов дол, Мурено. Правят се срещи между групите и играят сурвашкарско хоро. В къщите стопаните ги посрещат в одаята (стаята) с пача, греяна ракия, вариво. Даруват ги с ябълки, орехи, баница, мътеница, ракия, вино, пари.
„Баницата се вади топла, а ние одùли цела нощ и изгладнели. Тръгваме на 13-ти вечерта и се разтуриме на 14-ти. Накрая правим общо хоро около огъня, който угасва на 14-ти януари“.
Парите, които се събират на празника се използват за групата, за да се купят звънци, за да се поддържат старите и да се направят нови маски. Сурвакарите са си купили звънци от бай Ангел (известен майстор на звънци в Пернишко). Направените от него звънци ги наричат „Ангелови звонци“.
Всяка година през месец август сурвакарите на Горна Врабча се събират и си организират среща на манастира св. Спас.
Сурвакарската група на селото има двама болюбашии. Стефан Асенов е избран за водач през 1990 г. Преди това е бил звънчар и „невеста“. Казва, че само „поп“ не е бил. Започнал е да излиза със сурвакарската група, когато е бил на 15 години – тогава се е маскирал като „цигане“. „Баща ми също беше болюбаша. Дядо ми, Асен Сотиров, е роден 1909 г. Той също беше сурвакар. Първите звънци си е донесъл от Серес, Гърция, където е бил по време на войната (Втората световна война). Вместо да донесе на баба платове, си е донесъл звънци“.
Спомня си, че на Сурова в Горна Врабча са идвали сурвакари от селата Долна Врабча, Смиров дол, Мурено, Елов дол. Сурвакарите от тези съседни села също са обхождали къщите на хората – „Едното село излезе, дойде другото“. В наши дни две от тези села маскарадната традиция вече е прекъсната.
Симеон Симеонов е двадесетгодишен младеж. Той започва да участва в маскарада, когато е бил 7-8-годишен. Разказва, че като по-малък се е маскирал като цигане, бил е звънчар, тупанджия, носил е и табелата на групата, когато са ходили на фестивали. От 2-3 години и той поема ролята на болюбаша. Споделя, че като малък първо се е плашел от сурвакарите, а после се „запалил“ да участва в обичая. Намерил си е материали за костюм, намерил си е звънци и започнал да се маскира.
Младият болюбашa разказва, че в сурвакарската група има около 15-20 деца. Най-малките са на 2 години, а останалите между 5 и 10 години. „Те трябва да поемат нещата. Както аз съм бил малък и той (Стефан Асенов ) ми предаде сабята, така и аз да я предам след години. Сабята и свирката се предават на следващия болюбаша. Сабята е от 1950 и някоя година. Няма да оставяме традицията да изчезне. Ако трябва ще сме само двамата, но празникът ще го има!“
Запис: 2019 г.