В югозападната част на България, на 30 км от гр. Перник се намира село Светля, което е част от община Ковачевци. Неговите жители обичат да разказват за традиционния празник Сурова, който пазят и поддържат „открай време“. Ето разказът на един от тях:
„Започнах да ходя със сурвашкарите по Сурова още преди да тръгна на училище. Дядо и вуйчо ми направиха лик и ме взеха в групата. Това беше към 1961-1962 год. Имаше и други деца, но само момчета; момичета не ходеха по Сурова. Повечето деца се обличаха като госпожички, но имаше и с ликове, ако бащите са по-мераклии да им направят… Големите сурвашкари бяха с високи ликове, направени от птичи крила. Пред лицето се слагаше дървена коруба с дупки за очите и устата, на задната страна на корубата – кожа или плат, а нагоре – гъсто залепени крила от кокошки и други птици. Един лик се прави повече от месец. Купувал съм по 20-30 кокошки; перата и крилата ги слагаме на ликовете, а с месото се черпиме докато подготвяме Суровата. Най-много ликове сме правили в къщата на бай Сандо. Във всичките му стаи вреше и кипеше от пера, крила, кожи, коруби, рога и парцали. Месец-два преди 13 януари се събирахме у тях, ядехме кокошки и правехме ликове. После се преместихме в една от училищните стаи. Преди тридесетина години заменихме крилата с пера, защото са по-леки, по-удобно е за продължителното носене. Костюмите в Светля винаги са били от разноцветни парцалени ленти. Събираме от бабите стари чаршафи, износени ризи и рокли, парчета от различни тъкани, които вече не се използват . Месеци преди Сурова мъжете правят ликове.. А жените помагат за костюмите – зашиват лентите върху стари домашни или работни дрехи. Във всяка къща има по два-три лика. Сега освен, че всеки изработва сам своя лик, сме направили и 50-60 лика обществени. Пазиме ги в салона на читалището. Който няма лик, а му се играе, слага един от тях и тръгва с групата.
В моето дество сурвашкарската група се събираше вечерта на 13 януари и тръгваше за някое от съседните села. Ходили сме в Елов дол, Беренде, Чепино, Сирищник. Отиваме там, във всяка къща ни чакат, ние – измръзнали, се настаняваме по десетина души в някои от къщите, топлиме се, вечеряме, големите пият по ракия. В това време „невестата“ и групата с нея („младоженец“, „свекър“, „свекърва“, „байрактар“, „кум“ със сватбено дръвце, „поп“, „мечка с мечкар“) обхождат всяка къща в селото. Навсякъде ги даряват пребогато. Те нямат право да отминат нито един двор, защото това е много обидно за стопаните. Като обиколят всички къщи, се прибираме в нашето село. Малко си почиваме и тръгваме да обикаляме светлянските къщи. Всички ни чакат с нетърпение, канят ни вътре. И тогава, и днес не сме отминавали нито една къща. Спомням си, че когато бях дете, никой от групата нямаше право да свали своя лик докато играе, не трябваше да се знае кой е под лика. Сега ги сваляме…вече не спазваме това…
През последните години отиваме в съседните села, само за да поиграеме заедно с техните групи край огъня. Не обхождаме къщите им.
Никога никой от мъжете в селото не е пропускал да се преличи на Сурова. Докато работех, винаги се уговарях с началника на смяната да ме пуска отпуск през тези дни. Някои си вземаха болнични, за да играят. И когато бях в казармата, пак се прибрах за 13-ти и 14-ти януари. Казах на моя командир, че ако не ме пусне, ще избягам. Ама не само сурвашкарите са така. И стопаните, които ги посрещат, задължително са тук и ги чакат. Сега в Светля са останали малко жители, но на тоя ден всички светлянци се прибират от различните краища на България, за да посрещнат сурвашкарите и да им се порадват. Една нашенка се омъжи в Белгия, но семейството й никога не пропуска Суровата. Винаги на тоя ден се връщат в селото, веселят се със сурвакарите и ги посрещат в дома си.“
Запис: 2018 г.
