Село Чепино се намира на 8 км от общинския център Ковачевци. Целогодишно тук живеят вече само 40-50 души, но по Сурова са десет пъти повече. Затова Драгомир Мирчев, който прави десетки маски, за да има за всички мъже, които искат да участват в празника, казва:
„Чепино е малко село, но за Сурова е най-голямото. Нашите лици (маски) са най-хубави и всички ни се радват. Където и да отидеме, прекланят глава пред нас. Ето този лик, например, е като непипнат с ръка, иде ти да го погалиш. Жена ми, уж се ядосва, че се занимавам само с това, ама и тя го гали. Правя един лик за две седмици. Измислям го, рисувам го и го започвам. Първо трябва да издялам от дървена коруба лицето, после залепвам на гърба царевична шума, но предварително нарязвам всяко листенце от нея на тесни реснички. Нагоре лепя пера и крила от всякакви птици – изчетквам и лепя всяко перце поотделно. Върху нашите лици (маски) има хиляди, не, стотици хиляди пера и крила. Сега уча едно младо момче от селото да прави лици, та като започна да не мога, то да продължи и сурвашкарите от Чепино винаги да са най-хубави..
Много ни се радват всички и много ни харесват. Всяка година на 13 януари вечерта на мегдана в Чепино се събират няколко села. Запалваме голям огън и около него играят по 300-400 души със запалени факли. До късно скачаме и играеме. Приятелите и гостите, уж идват само да гледат, ама и те играят с нас. После всички – маскирани и немаскирани отиваме в някое от другите села. И там гори огън, и там играеме до среднощ. Всичките ридове наоколо звънят не само от звънците, но и от радостта, която прелива на тоя ден.
Късно през нощта се прибираме, а на сутринта тръгваме в нашето си село от къща на къща. За този празник всички, които са напуснали Чепино и вече живеят другаде, си идват и приготвят богата трапеза за нас – сурвашкарите. Посрещат ни като най-скъпи гости, радват ни се, играят с нас. Във всеки дом „попът“ венчава „невестата“ и „младоженеца“; „мечката“ гази стопаните за здраве, „мечкарят“ свири на гъдулката. Веселба! На излизане от двора, всеки стопанин ни дарява пари, месо, ракия, боб, чушки. Уж животът в селото замира, а на Сурова – всичко наоколо ври и кипи.
Парите, които съберем, ги даряваме за обща полза – направихме ремонт на читалищния клуб, за да има къде да се събират вечер хората, които са останали в селото; подпомогнахме възстановяването на черквата „Св. Неделя“, която беше доста занемарена и западнала; даже един от сурвашкарите сложи кaмбаната, другите помагахме и с труд.
След Сурова лиците (маските) си ги оставяме на едно място – в залата на читалището. Ако някога влезе външен човек там, ще онемее от тяхната красота, от тяхното разнообразие и магичност. Идвали са през годините много журналисти, оператори, телевизионни редактори, новинари. Стоят, гледат и онемяват от силата на тази традиция…
После селото отново опустява до следващата Сурова. Този празник ни обединява и прави хората по-добри.“
Личен архив
