Село Долна Секирна е разположено в подножието на Ерулската планина, в югозападната част на община Брезник, на границата с община Трън. В архива на Регионалния исторически музей гр. Перник, се пазят спомени за обичая Сурова в селото от самото начало на ХХ век. В един от тях четем: „Едно време сурвашкарье ходеха само млади мъже – ергени. Маскираните не вземаха в групата старци, жени и малки деца. Мене ме взеха за първи път, когато станах на 12 години. Нас, дванайсет – тринайсетгодишните, ни пускаха в групата, за да събираме даровете – брашно, месо, ракия, сланина, боб… Първият път бях соларче – събирах сол в една торбица. Имаше още месар, брашнар, бобар… Ама ние, дечурлигата, ходехме покрай групата. А в нея най-важни бяха ония, които представят сватба. Те са преоблечени като невеста, младоженя, девер, байрактар, свекър, свекърва, поп. На раменете им висят дарове – кърпи, чорапи, ризи… Всички останали са с ликове (маски) на главите, а надолу са облечени в кожи, обърнати с козината навън. После, в по-ново време, започнаха да излизат и костюмите от нарязани парцали.
Ликовете (маските) също бяха от кожи или от пера и крила на птици, повечето от тях имаха и рога. Слагахме и цели одрани глави на животни. Тия с маските, преличените, ги наричаха „старци“. „Сватбарите“ са десетина – тринадесет души, а „старците“ са стотина и повече. Някои, които не са си направили маски и се включват в групата в последния момент, може само да си начернят лицата със сажди и са „цигани“.
Дружината се води от „болюбаша“ и „подболюбаша“. Тях всички ги слушат, защото сами са си ги избрали. „Болюбашата“ ни води, а „подболюбашата“ ни събира в края, та да не изостане някой от групата. Ама едно време жителите в селото бяха много повече от хиляда, а сурвашкарската група беше 120-140 човека!
Цял ден и цяла нощ ходиме от двор на двор из махалите на селото, а после и в някое от съседните села. Най-напред върви сурвашкарската сватба. „Сватбарите“ влизат във всяка къща, „невестата“ целува ръка на стопанина, той й дарява пари. После „попът венчава младоженците“. Ония с кожите и ликовете – „старците“, играят на двора, хората им се радват, закачат се с тях, искат да видят кой е под маската, но никой от тях няма прави да я свали. Групата не може да отмине нито една къща, нито една, защото ходиме, за да пожелаем здраве и берекет, и ако не влезем в някой двор, стопаните ще се обидят. Такава веселба, такава красота не познава никой никъде на друго място по света…“
Днес постоянните жители в селото са по-малко от сто души, но този празник е жив. Всяка година по Сурова стари и млади се завръщат в родното си място, за да участват в маскарадните игри и да съпреживеят невероятната им красота. Сурвашкарьете са в нови костюми, а маските преправят наново преди всяка Сурова, за да са различни от предходната година и да изненадат ценителите. Стопаните ги чакат пред къщите и радостният възглас “Сурвашкарьете иду, Сурвашкарьете иду!“ непрекъснато оглася деня и нощта. Една възрастна жена сподели, че когато успее да докосне маскираните, й минават всички болки. А на въпроса „Защо играеш?“ всеки от групата отговаря: „Защото ще ми се пръсне сърцето ако не играя“…
Архив на Регионален исторически музей – Перник
