Село Драгичево

Село Драгичево се намира се в югозападния склон на Люлин планина и е изходен пункт към курорта Рударци и към Селимишкия дял на Витоша. Административно спада към община Перник и е в близост до столицата. Разположено около ж.п. линия София – Перник.

В сурвакарската група на селото участват много деца и младежи. Младо момиче споделя, че съпреживява Сурова от дете. Баща й участва като знаменосец на сурвакарите в селото, а чичо й се маскира в групата на село Ярджиловци. Тя разказва, че и други нейни роднини също се маскират. Едно от нещата, които са я „запалили“, били самите сурвакари на Драгичево, които на празника посещавали и училището в селото.

„Когато бях ученичка идваха в училището. Вътре минаваха по коридорите и дрънкаха. Това беше голяма емоция! С приятели сме си говорили тогава, че и ние искаме един ден да бъдем част от тях.“

Така Ванеса Викторова преди години се включила в сурвакарската група – първо участвала в ритуала „сватба“, а от от 4-5 години слага костюм, маска и звънци.

„Когато започнах да се правя, първо си мислех, че маската не е за мен. Не ми беше интересно. Била съм „баба“. Една година на фестивал в село Мрамор например с „дядото“ спечелихме награда за персонаж. Така бяхме влезли в образ…. Аз се бях прегърбила така, че после ме болеше кръста. Като бях по-малка исках да бъде по-забавно – да сме сред хората, да ги закачаме. Когато пораснах обаче осъзнах, че Сурова е „сватбата“ и звънчарите. На един фестивал видях един мъж, който изглеждаше внушително. Той, когато скачаше, такъв шум вдигаше, че имах чувството, че земята под мен се тресе. Това много ме впечатли. И следващата година реших да бъда част от звънчарите. Направих си костюм. Докато правехме с баба костюма, нямах търпение и все повтарях „Хайде, няма ли да стане готов?!“ Бях като малките деца, нямах търпение да го облека и да видя как ще ми стои. Беше много хубаво! Сложих и звънци. Щом облякох това нещо веднъж, някак стана част от мен. Започнах да полагам грижа за костюма. Всяка година го гледам непрекъснато нещо да не му стане. Звънците си ги пазим много. Ликовете и звънците са на читалището, те се съхраняват там. Аз за втора поредна година  излизам с един лик. Около два месеца преди януари се събираме в читалището и обновяваме ликовете. Всяка година като мине местна Сурова, на ликовете някои неща започват да се разпадат – започват перца да падат, летвички се чупят, може да се скъса нещо. А пък след фестивала особено, ликовете вече са много наранени.“

Ванеса споделя и мнението си за участието на жените и децата в сурвакарските групи:

„В групата има много момичета, има и много деца. Това цялата група много ни радва. Най-малките деца са 4-годишни. Едно момиченце, Божидара се казва, всяка година се прави с нас, има си костюмче, има си звънчета. Няма зима, няма сняг, няма дъжд, няма локви, няма кал. Това дете винаги е с групата. Има още дечица – Деян, Изабела, много са…., да не ги изброявам всички…. Да, аз съм съгласна, че в миналото обичаят е бил мъжки (ергенски), но в днешно време аз не виждам нищо лошо всеки да участва. В крайна сметка традицията ще остане жива единствено, ако всеки един има достъп до нея – от дете до най-възрастния, от момче до момиче. Аз не мога да си представя, че някое дете ще иска да участва в групата и ние ще му кажем, че не може, защото някой не е съгласен с това. Мъже, жени, стари, млади – всички заедно поддържаме Сурова. А утре децата ще бъдат преносители на тази традиция.

В навечерието на празника в селото сме като пчелички, всеки носи нещо, всеки прави нещо. Има една такава много приятна паника в нас. И като влезем в читалището, и като видим ликовете… Самата подготовка, самият януари си „мирише“ на Сурова. Той целият януари е Сурова! Много е хубаво!

На мен това ми емоцията – Сурова! Аз мога да ти разкажа какво е усещането, но това трябва да се почувства. Това е емоция, както при любовта! Сурова като свърши, ми става едно празно. Липсва ми! Искам пак да дойде!

Запис: 2019 г.