Село Велковци се намира в община Брезник и е на 15 км от областния град Перник.
През 70-те години на миналия век в празника участват само мъже. Местните ги наричат мечкарье и суровичкарье. Маските се изработват колективно, в един от салоните на кметството (наричан мечкарница). Те са високи и украсени с много разноцветни пера и крила на птици, събирани дълго от цялото население на селото заради празника. Костюмите на маскираните са изработени от кожи, обърнати с козината навън. На кръста си всеки суровичкар носи наниз от тежки звънци, набавяни с години и предавани от родители на деца, а след това – на внуци. Велковчани казват, че техните звънци са най-сгласени и мелодични. Основни персонажи в многолюдната група са „невестата“,“ младоженеца“, „кума“, „кумицата“, тупанджията, „мечката с мечкаря“, „попа“. Водачът, наричан „болюбаша“, се избира с единогласие от всички участници. Групата тръгва късно вечерта на 13 януари от една къща и след като гостува в някое от съседните села през нощта, на следващия ден – 14 януари, обхожда всички домове в своето село Велковци. „Невестата“ целува ръка на стопанина, а той я дарява с ябълка. Мечкарьете получават като дарове месо, брашно, яйца, мас, лук, боб, пари. След като посетят за здраве и берекет всеки дом, те се събират отново в къщата, от която са тръгнали. Там селските моми ги чакат с богата трапеза. А на 2 май всяка година в местността Строище се прави мечкарски събор, на който мечкарьете канят цялото село.
Днес в селото са останали да живеят само около 150 души, но Суровата е жива. Маските на суровичкарьете вече са с повече кожи, горната част на костюмите – също, а надолу те са обути в черни панталони и бели вълнени чорапи „като четници“.
През деня на 13 януари в центъра на селото „най-мераклиите“ струпват сухи клони и дърва за голям огън. Те го запалват вечерта и посрещат гости – групите от Расник и Сопица. Тези три села имат установена практика да се редуват за обща игра – всяка година в едно от тях, но огньовете горят на всеки от трите мегдана и преди тръгване всяка група играе на своя мегдан. Улиците, по които ще минат групите, са осветени от десетки запалени факли, забити в земята. Местни и гости се събират да гледат, да играят, да се забавляват с маскираните. В групата на Велковци има много млади момчета и деца, които живеят в града, но не пропускат на този ден да се приберат в своето село и да се преоблекат като мечкарье заради удоволствието от играта и силата на традицията. „Под маската човек става съвършено друг и това е радост, която трябва да се изживее“ – казват те.
Сутринта на самия 14 януари групата тръгва от махала Пали лула и обхожда всички домове. „Къщите на селото са много. Повечето от тях вече пустеят, но там, където има хора, ние сме длъжни да влезем и задължително влизаме. Не може да бъде отмината нито една от тях, защото стопаните ни чакат с радост, с нетърпение, с дарове и ще се огорчат ако не ги почетем“. Това откровение на един от суровичкарите, играл на всяка Сурова 47 години без прекъсване, показва любовта към традицията и нейната устойчивост.
След всяка Сурова участниците в маскарада канят цялото село на обща трапеза. Събраните средства даряват за възстановяване на черквата и параклиса.
Архив на Регионален исторически музей – Перник
