Село Ръжавец

Роденият през 1918 г. бай Малин от село Ръж(д)авец е започнал да се маскира още като момчурляк. Докато разказва за тяхната Сурова, той изживява наново и наново радостта от празника:

„Мъжете, които ще ходят по Сурова, започваха да се подготвят още от есента за преличването – събираха звънци, вадеха от сандъците стари кожуси, набавяха рога… Когато бях дете, нашите ликове се правеха от кожи, обърнати с козината навън. На тялото и на краката също увивахме кожи. Парцалите, които сега се носят, се появиха по-късно. Нашите ликове не бяха големи и не стърчаха високо нагоре, само покриваха главата. Лицата на маските изглеждаха като гяволетини. Някои от ликовете имаха по две лица – отпред и отзад. На дупките за очите имаше маниста, а на дупката за устата – едър бял боб, все едно, че са зъби. Звънците ги събирахме от овчарите. Те ги отвързваха от стоката и ни ги даваха за тоя празник. С радост, за хубаво ни ги даваха. Ние ги нанизвахме не само на кръста – някои си ги връзваха на ръцете над лактите, други – на краката, трети – на раменете… Преличените мъже носеха и големи дървени саби, патрондаши с дървени патрони; някой, като намери стар пищов от турско време, затъкне го на пояса и си ходи с него. На гърба намятахме кросна за пушки. Въоръжени сме били, ей…

Болюбашията също беше облечен в кожи и носеше кожена маска, а на кръста му имаше звънци – не се различаваше по нищо от другите преличени. Само дето имаше свирка, за да ни командва, иначе си е сурвашкар като другите. Гледам сега се правят като воеводи, като генерали, но тогава не беше така.

Уговаряме се предварително кой ще е „невеста“, кои ще е „поп“, „клисар“, „мечкар“, „мечка“, кой ще е „байрактар“… А тия, които са си правили ликове, си ходят преличняци, сурвашкарье.

Сурвашкарската група не може да излезе и да играе без „невеста“. Не може и без „поп“, без „девер“, без „байрактар“. Другите, преоблечените в кожи, бяха много повече. В групата имаше и преоблечени като цигани, с начернени лица.

Цяла нощ на 13 срещу 14 януари ходехме от къща на къща. Никой стопанин не си ляга, всички ни чакат и ние влизаме във всеки двор, за да пожелаем на стопаните „Сурова Нова година“. „Невестата“ им целува ръка, „попът“ ги благославя и венчава „невестата“, ние играеме хора… Момите много искат да знаят кой се крие под ликовете, но ние не ги сваляме, за да не ни разпознаят. Става луда веселба. Не можем да отминеме никоя къща, защото стопаните много ще мукуват (ще тъгуват).

Сурова е това, ей…Сурова!“


Разказът на бай Малин фиксира времето до 90-те години на ХХ век. Днес село Ръждавец има само 10 жители, които живеят с красивите спомени за маскарада по Сурова, но не чакат сурвашкари, защото обичаят е замрял…

 Личен архив